На 7 януари имахме удоволствието да гледаме на живо от Метрополитън опера последния спектакъл на „Набуко“ (Верди) за сезона (от общо 8 в периода 12 декември – 7 януари).

Постановката на Elijah Moshinsky от 2001 г. е класическа и доста старомодна с всички тези стъпала, по които героите през цялото време се катерят/слизат. За щастие, добрите хор и оркестър компенсират в значителна степен това, а и честата смяна на гледните точки чрез многото камери прави спекатакъла доста по-динамичен, отколкото за зрителите в залата. Финалът на първо действие с опожаряването на храма е много ефектен с целия този огън на сцената.

Силно впечатление ми направи и оркестърът от поне дузина медни духови, който свири зад кулисите в началото на трето и четвърто действие. Не всеки театър по света може да си позволи тази екстра.

Приятно съм изненадан от формата на 75-годишния Пласидо Доминго, за когото Набуко бе петата баритонова роля в Мет (общо са над 50). Като имах предвид някои негови доста слаби изяви в последните годините, бях със съвсем малки очаквания, но маестрото пя доста добре.

От певците най-много ми хареса мецосопраното Jamie Barton (Фенена). На 25 февруари ще я гледаме и в новата постановка на „Русалка“ (Дворжак).

За удоволствие на всички хорът изпълни на бис “Va, pensiero”. Това е нещо като традиция в Мет, където иначе бисовете за солисти са забранени (разрешават се в много редки случаи, веднъж на 10-15 години, като решението се взима от директора; ако не е в театъра, му звънят по телефона и той преценява по овациите на публиката дали да разреши биса).

За съжаление, потвърдиха се моите предположения, че Мет вече не работи с дългогодишния и утвърдил се видео режисьор на преките предавания (името му беше скандинавско, нещо от рода на Halvarson). Странно е, че в Ню Йорк няма режисьор, който да е адекватен на световната музикална класа на Мет. Особено дразнещо бе движението на камерите по време на “Va, pensiero”. Много хаотично и доста по-бързо, отколкото предполага темпото на музиката.

Имаше и един лек сценичен гаф с косата на Абигаил, който можеше да бъде скрит донякъде с бързо превключване на камерите, но… не го направиха.

Въпреки всичко, Met Live in HD си остават едни от най-емоционалните вечери в моя живот. Ако бях по-свободен, щях да гледам и повторението в сряда, 11 януари.