Соня Йончева е сред най-добрите изпълнителки на Виолета

New York Observer не пести суперлативите за българското сопрано

James Jorden, New York Observer, 21.01.2015

превод: Васил Богданов за NaOpera.com

Изненадите, или по-точно приятните изненади, са сред най-големите радости на опероманите. Точно такъв е случаят със Соня Йончева, която миналата сряда изпя своята първа „Травиата“ в Мет. Очаквах нещо прекрасно (lovely), но това, което видях, бе направо великолепно (magnificent).

Моят списък с идеалните (dream) Виолети досега се състоеше само от две имена: Angela Gheorghiu (в Мет през 2006 г.) и Diana Soviero (преди три десетилетия в Ню Орлиънс). От една седмица обаче Йончева разшири тази група до триумвират.

Соня Йончева в Мет

Соня Йончева в „Травиата“
снимка: Ken Howard/ Metropolitan Opera

Възрастен опероман – говоря за човек, чакал на опашка с часове през зимата, за да слуша Зинка Миланов – ми сподели преди време, че може да прецени една Виолета още по първата й фраза: “Flora, amici, la notte che resta“.

Йончева се доказа още с първите тактове. Само за няколко секунди тя представи есенцията от образа на обречената куртизанка: буйна, страстна и решена да вземе всичко от живота.

Обаятелният лиричен глас на Йончева се лееше щедро, но никога самоцелно. Тъжната и мечтателна ария “Ah fors’e lui” и особено кабалетата “Sempre libera“ бяха изпълнени сякаш без паузи за дишане.

Въпреки че тя направи по нещо запомнящо се на всяка страница от партитурата, два момента се откроиха особено много. Във второ действие, когато тя споделя, че раздялата с любимия Алфред би я убила, нейното “Non sapete quale affetto” прозвуча така отчаяно, че публиката избухна в аплодисменти по средата на сцената. По-късно, в примиреното “Addio, del passato”, тя рафинира гласа си до тънка нишка чисто сребро, подготвяйки се за смъртта.

Потапяйки се напълно в тайнствения свят на режисьора Willy Decker, Йончева очевидно е схванала нещата, които са се изплъзвали на артистите, играли в постановката от премиерата й през 2010 г. досега. В концепцията на Decker Виолета е безвъзвратно обречена още от първите тактове на творбата и нейната победа е в пламенния отказ да приеме неизбежното. Независимо дали се движи по сцената или е в покой, Йончева не спира да се бори със своята участ. Тя е герой, никога жертва.

Тази певица е толкова млада, а толкова перфектна, че дори е малко несправедливо. Даже червената рокля й помагаше – падащите презрамки разголваха съблазнително раменете й.

Тенорът Francesco Demuro в ролята на Алфред Жермон звучеше по-стабилно отколкото в началото на сезона, с един особен блясък във височините. Той бе възхитително интуитивен партньор на Йончева, следвайки нейните трескави темпа със самопожертвователна прецизност.

Оригиналното заглавие и подзаглавие на статията са:

Sonya Yoncheva Joins the Short List of Great Violettas at the Met

La Traviata is interrupted, mid-scene, by applause

Подобни публикации:

Соня Йончева в Травиата, Мет

снимка: Ken Howard/ Metropolitan Opera

Впечатления от „Веселата вдовица“

Веселите опер(ет)омани

текст Васил Богданов

На 17 януари имахме удоволствието да гледаме пряко от Мет новата постановка на „Веселата вдовица“ от Лехар (премиерата бе на 31.12.2014 г.). Залата в киното (с температура около 35 градуса) бе пълна до последното място и това вероятно е най-рано продаденият спектакъл за сезона. Аз си резервирах място още на 21 ноември и добре, че го направих, защото в началото на декември всичко бе разпродадено.

Спектакълът бе много забавен и емоционален. Като се започне от лъчезарния диригент Андрю Дейвис, който явно не се смущава от титлата сър и спокойно си плюнчи пръстите, за да разгръща партитурата (впрочем увертюрата е негова лична компилация от различни оркестрови творби на Лехар), та чак до поклоните накрая, при които имаше много закачки и артистизъм.

Наградата за най-добър комедиен актьор на вечерта отива при Carson Elrod в ролята на Нйегуш – момче за всичко в посолството на въображаемата държава Понтеведро. Всъщност той си е именно актьор, а не певец и това е негов дебют в Мет.

70-годишният баритон Томас Алън също впечатли с играта си като посланик барон Зета, но призът за цялостно представяне, така да се каже (финес, игра и пеене), отива при Кели О‘Хара в ролята на неговата съпруга Валансиен. Кели О‘Хара е учила оперно пеене, но животът й така се завърта, че тя прави успешна кариера на Бродуей и едва сега дебютира в Мет.

Прочутата сцена в Maxim е страхотна и тук най-силно се усеща, че режисьор и хореограф на постановката е човек от Бродуей – Сюзън Строман (също Мет дебют).

На фона на всички тези екстри Рене Флеминг (бях на неин концерт с пиано във Вашингтон през 1999 г. и взех автограф, но това е друга тема) някак си не можа да изпъкне. Тя е на гости в този жанр и като че ли й липсваше самочувствие. Тъжното е, че именно на нейна територия, в Мет, гостенките от Бродуей се чувстват по-комфортно. Все пак Рене Флеминг е примадоната на този театър (22 роли в общо 230 представления). Публиката аплодира появата й на сцената, а при поклоните накрая някой от оркестрината подаде огромен букет. Чест, която не сме виждали да се оказва на изпълнителките на главни роли в другите спектакли.

Завършвам с признанието за един мой кулинарен провал в съботната вечер. Имам предвид като концепция, не като изпълнение. Как можах да сготвя свинско с картофи, моркови и праз точно тази вечер!? След бляскавата „Веселата вдовица“ на световно ниво човек има нужда от нещо по-така. Хайде, то е ясно, че и шампанско нямахме вкъщи, но това се понася. Все пак 99% от българите пием шампанско само на Нова година. Но свинско с картофи…

Ще се постарая на 31 януари храната да е по-изискана. Все пак ще гледаме „Хофманови разкази“. Френска работа, която изисква гурме.

  • Рецензия в NYT за новата постановка на „Веселата вдовица
  • 5 линка към кратки откъси от генералната репетиция на 29.12.2014:

Кели О‘Хара и гризетките (да се гледа поне 5 пъти)

Финалът

Who Can Tell What the Hell Women Are

Рене Флеминг и Нейтън Гън

Рене Флеминг и Нейтън Гън (2)