Хормайсторът на Метрополитън

Доналд Палумбо – звездата зад кулисите

Автор: Zachary Woolfe, The New York Times

превод: Васил Богданов за NaOpera.com

 

След като репетиционният процес по дадена продукция се премести от подземните етажи към основната зала на театъра, Доналд Палумбо, хормайстор на Мет от 2007 г., вече не може да стои седнал. Той крачи неспокойно нагоре-надолу из залата, записва си някакви неща и дискутира с диригента. Ако има кратко прекъсване, той тича зад кулисите и дава съвети.

При подобни обстоятелства през 2009 г., докато репетира „Севилският бръснар“, той се спъва и чупи китка. Същата вечер обаче Доналд дирижира хора зад кулисите в „Аида“ на Верди.

По време на репетицията на „Лейди Макбет от Мценска губерния“ (Шостакович) 66-годишният Палумбо се приближава до група хористи. Сред шумната сватбена сцена той е доловил малък дефект. „Внимавайте фа-диезът при тенорите да не е прекалено силен“ – казва той.

Хормайсторът на Мет

снимка Damon Winter/The New York Times

Ето такива дребни наблюдения, но много на брой, промениха хора на Мет през последните 7 години. От несъгласуван ансамбъл, стоящ в сянката на оркестъра от световна класа, до негов равностоен партньор.

„Има осезаема разлика. Ангажираността и жизнеността на групата са възродени и тя работи много, много вълнуващо“ – сподели в телефонно интервю Джеймс Ливайн, музикалният директор на Мет.

„David Stivender, хормайсторът от 1973 до 1990 г., беше талантлив музикант, но през този период всичко бе силно и ставаше все по-силно (everything was loud and louder and louder)“ – спомня си David Kneuss, executive stage director, който ръководи репетицията на „Лейди Макбет“. След това при Raymond Hughes, ръководител на хора от 1991 до 2007 г., звукът изгуби фокус.

Sarah Billinghurst, която през лятото се пенсионира след 20 сезона работа като артистичен секретар на генералния мениджър, си спомни в телефонно интервю за своите първи години: „Хорът беше горе-долу окей, но по радиото, където можеш да чуеш всеки недостатък, си личеше, че той не отговаря на стандартите в Мет“.

Задачата на маестро Палумбо при назначаването му е пределно ясна. „Да издигна хора до нивото на оркестъра“ – споделя самият той в офиса си, целият изпъстрен с постери и снимки на оперни звезди. Факт е, че той успява да изпълни мисията си и то с впечатляваща бързина.

„За един сезон той придаде на хора много финес и изтънченост“, споделя Sarah Billinghurst. Мистър Kneuss е съгласен с това и добавя: „Никога хорът не е бил толкова добър, колкото сега“.

Оркестровите диригенти, а дори и музикалният директор, не идват всеки божи ден в театъра. Затова мистър Палумбо вероятно е най-редовното музикантско присъствие в Мет и със сигурност е сред най-неуморните. Един сезон тук съдържа около 25 заглавия и неговите приятели многократно са го молили да остави на някой асистент поне стандартната част от репертоара. Миналата година той пукна бедрото си по време на прякото излъчване на „Нос“ (Шостакович) и не само довърши дирижирането на хора зад кулисите, но и се появи на работа още на следващия ден.

В повечето опери маестрото дирижира зад кулисите, но дори и да няма някакво специално задължение, той е там: крачи нервно, гледа, слуша и дава препоръки за малки подобрения.

Сезонът в Мет е много труден и включва тежки постановки като „Нюрнбергските майстори певци“ на Вагнер, за която щатният хор от 80 души се допълва с певци на хонорар и достига внушителния мащаб от 149 човека!

Хормайсторът на Мет

Репетиция на Die Meistersinger с 149 хористи!
снимка Damon Winter/The New York Times

Един от вечните въпроси в Мет е как да се понижат разходите, без да се съкращава скъпото репетиционно време. Колко да се изисква от артистите, без да се прави компромис с качеството. Доналд Палумбо трябва да балансира между новите продукции, трудните възстановки на стари постановки и високите стандарти на работа.

При предишните хормайстори големите нови проекти бяха впечатляващи, докато рутинни заглавия като „Травиата“ и „Кармен“ бяха с променливо качество.

Мистър Палумбо обаче се справя добре не само с нови заглавия като „Питър Граймз“ на Бритън и „Проклятието на Фауст“ (Берлиоз). През този сезон неговата прецизност си пролича особено много в „Макбет“ (Верди) – хора на вещиците и “Patria oppressa”, както и в хора от първо действие на „Кармен“ (Бизе).

„Проблемът в оперния театър е, че имате много репетиции за един проект, след което имате възстановка с малко репетиции. Но и в двата случая нивото трябва да е високо. А Доналд е експерт в това“ – споделя Джеймс Ливайн.

Останалите хормайстори признават превъзходството на мистър Палумбо. Richard Bado от Houston Grand Opera отдавна го ползва като консултант и това лято потърси помощта му за новата постановка на „Отело“ (Верди).

„Той е на върха. Най-добрият е и всички признават това“ – каза мистър Bado в телефонно интервю.

Най-забележителното е, че маестро Палумбо почти няма формално музикално образование. По време на детството му в Rochester, N.Y., учи малко пиано и по-късно пеене. След като учи химия в Бостънския университет (в този период с мистър Kneuss са съквартиранти), той живее три години във Виена и посещава операта понякога до седем пъти седмично.

Научава занаята в операта в Далас, където е асистент на италианеца Roberto Benaglio. След това работи в Сейнт Луис и Торонто, а през 1991 г. се мести в Чикаго, където впечатлява с постановки, горещо аплодирани и на фестивалите в Залцбург и Екс ан Прованс. Работи по няколко знакови постановки по Берлиоз, включително „Троянци“ (2003) под ръководството на Джон Елиът Гардинър, който коментира: „Палумбо е единственият, ама наистина единственият хормайстор, на когото бих поверил моя хор „Монтеверди“.

През пролетта на 2006 г. Палумбо бе поканен в Ню Йорк за възстановката на „Парсифал“ (Вагнер). На пръв поглед това беше тест дали става за Мет, но според Sarah Billinghurst всъщност Мет се е явила на изпит пред него. „Моето усещане бе, че ние отчаяно се опитвахме да го привлечем“ – спомня си тя. През есента на същата година назначението му бе обявено официално.

Тъй като през годините хористите напускат или се пенсионират, в момента около 40% от членовете на хора са назначени лично от Доналд. Много от тях са всъщност с качества на солисти и имат страхотни гласове.

Присъствах на репетиция, при която в рамките на около час хорът пя опери на английски, руски, италиански и немски. Маестро Палумбо внимателно премахваше легатото от пеенето в „Лейди Макбет“ и наблягаше на него при хорала “Wach auf” от “Die Meistersinger“, променяйки местата за дишане на различните вокални партии, за да се получи по-елегантен звук (plusher tone).

Без съмнение, работата на оперния хор е изтощителна: трябва да се запомнят текстове на различни езици, а балансът, постигнат в репетиционната зала, да се запази и на сцената, където хористите са разпръснати. Но мистър Палумбо е взискателен към всеки детайл и е готов да работи още и още, за да постигне най-доброто.

Оригиналното заглавие на статията е: The Hand That Rules the Chorus

(малко лирично отклонение на преводача – чичо ми Иван Богданов (1937-1990) беше хормайстор на Софийска опера в началото на 70-те)

Доналд Палумбо в Метрополитън

Статията в „Ню Йорк таймс“

„Фиделио“ в Ла Скала

„Фиделио“ на Бетовен, малък коняк „Плиска“ и бирени фъстъци

 

В дъждовната вечер на 7 декември 2014 г., неделя, се озовах във вехтата читалищна атмосфера на зала 11 на НДК, позната още като кино „Люмиер“. Причината – пряко предаване на „Фиделио“ (Бетовен) от Миланската скала, която винаги на този ден открива своя сезон. Зала 11, разбира се, беше почти празна, като причините са няколко. Първо, цената на билета бе 30 лв. Дори жената в т.нар. Билетен център сякаш не вярваше, че ще купя билет, и вероятно, за да й спестя търсенето в „системата“, каза обезкуражаващо: „Ама те са по 30 лева!“. Второ, оказа се, че по телевизия Arte ще излъчат на запис спектакъла още същата вечер със закъснение от само 2 часа и нещо (БНР предаде пряко представлението). Трето, след толкова години в НДК вече спряха да пишат билети на ръка, но все още не можеш да резервираш/купиш през интернет. Предполагам, че до 10 години ще въведат и тази услуга, а дотогава в сайта им ще четем мантрата „билети на касите на НДК“, което е тяхното „преди употреба прочетете листовката“.

Сигурно има и други причини хладната зала 11 да бъде празна, но не ги знам. Не знам и защо на билетите (казах ли, че са по 30 лева) пишеше начален час 18:30, а операта започна в 19:00, като преди това нямаше интервюта или други подгряващи материали (а залата имаше нужда от подгряване). В сайта на НДК дори бе обявен начален час 18:00, но това бе очевидна грешка от несъобразяването с часовата разлика с Италия. Толкова за организацията. Празната зала поне има едно предимство – избираш си добра позиция и седалка, която не е накривена от много употреба.

Ето, че стигнахме и до изкуството. Спектакълът бе много добър. Певците пяха отлично, а немското им произношение бе впечатляващо. Чуваше се всяко съскане и шъткане, което не само потапя зрителя в атмосферата, но и гали слуха на хората, имащи сантименти към този език. Единствената опера на Бетовен е странна птица. На места ти звучи познато симфонично, а от друга страна немският на моменти те подсеща за Моцарт.

Постановката е съвременна, което на мен лично не ми харесва. Не намирам за особено вълнуващо да гледаш как Марселина глади с ютия, която е почти същата като тази вкъщи, а директорът на затвора да е по риза и сако, сякаш се е отбил в сградата за една допълнителна репетиция. За щастие, перфектната музикална част спомага за лесното преглъщане на постната визия.

В малката роля на министъра бе баритонът Петер Матей, който направи топлата връзка с преките предавания от Метрополитън – гледахме го на 18 октомври в „Сватбата на Фигаро“.

Това бе последният спектакъл в Ла Скала за диригента Даниел Баренбойм, който напуска предсрочно поста на музикален директор. Секунда след края на първа част един мъж от публиката се провикна: „Брависимо, маестро!“. Подобен възглас имаше и миг преди да започне второ действие, но не разбрах какво точно съдържаше. Даниел Баренбойм леко се извърна и отговори, но не схванах думите.

След края бе спазена добрата традиция на Ла Скала целият оркестър да излезе на сцената. Това е много приятно, защото музикантите го заслужават.

Остана само да споделя, че в антракта си купих от барчето на bTV 50 г „Плиска“ и пакет бирени фъстъци. Цялата соц атмосфера наоколо предразполагаше към това. Отдавна не бях пил „Плиска“ и ми хареса. Ще взема да си купя една бутилка в скоро време.

текст и снимки: Васил Богданов за NaOpera.com